McDonalds

Highschool buddy JOIN DATE : 27.01.2011

Усихнах се.
-Чудесна идея.-казах.
Доядох си сандвича и си изпих колата.
-Е, къде ще ходим?-попитах.
Отново се усмихнах и я погледнах.

П.П.-Съжелявам за закъснението.

Highschool buddy JOIN DATE : 22.02.2011

Тя попита къде искам да ходим.
- Амии..ако искаш може да се разходим до магазина в който работя, може да си харесаш някоя дрешка, ако не.. не знам..
Засмях се.
- Имаш ли други идеи?
Погледнах я..

P.S. Няма проблем (:

Highschool buddy JOIN DATE : 27.01.2011

Усмихнах се.
-Чудесна идея.-казах.-Даже мога да си купя нещо.
Двете с Емили станахме от масата. Облакох си якето и взех чантата си от стола до моя.
-Хайде.-казах на Е м.
Двете излязохме и се запътихме натам.

П.П.-Пиши направо там...

Karma is a bitch, so am I. JOIN DATE : 26.01.2011

Рано сутринта. Рано, рано, колко да е рано?
Русите къдрици на Карин се бяха разпиляли по възглавницата ѝ. Слънчевите лъчи, нахлуващи в стаята ѝ, галеха кожата ѝ и дразнеха очите ѝ. Беше принудена да стане. Сънено разтърка очи и прокара пръсти през косите си, опитвайки се поне да не прилича на току-що бръкнала в контакт. Когато погледна часовника... не... Не, не, не! Точно след половин час имаше среща с най-добрата си приятелка в едно от заведенията за бързо хранене. Прекрасно! В нормални обстоятелства половин час би ѝ отнел само за да стане от леглото си.
"Мамка му, мамка му, мамка му."
Само това се въртеше в главата на русокоската.
Дори не усети как краката ѝ сами я изправиха и понесоха към гардеробната. Алис неведнъж я беше чакала страшно много време и дори да ѝ беше най-близкият човек на света, Кари ненавиждаше да закъснява. Въпреки че бързаше, русокоската отново беше облечена в точно нейния си стил - спортно-елегантно. Беше толкова суетна, че би седяла пред огледалото с десет минути повече, с ясното съзнание, че закъснява, само за да се пооправи и да изглежда добре.
Тъмните дънки тип цигара очертаваха дългите ѝ слаби крака, а рамото на черната ѝ блуза от време на време падаше. Ако не беше десет градуса, щеше да излезе така, но все пак Кари взе едно палто, стигащо малко над лактите ѝ, и уви шал около врата си. Къдриците ѝ се разпиляваха от вятъра, а и с помощта от тичането, вече косата далеч не беше в перфектното състояние, в което сме свикнали да я виждаме.
Най-накрая стигна до МакДоналдс, след като опитите ѝ да си хване такси бяха неуспешни, а и отделно имаше трафик. Прекрачи прага на заведението. Очакваше, че Алис ще е точно там, срещу нея, на една маса, тракайки нервно с нокти. За нейно очудване обаче, приятелката ѝ я нямаше. Камък падна от сърцето на Вайенд. Нареди се на опашката и си взе само салата и кола. Преди месец си беше казала 'без калории' и все още се придържаше към това. Както казах, тя си пада доста суетна и винаги търси с какво да се подобри. Никога не е била с наднормено тегло, но винаги е искала да отслабва и от както се помни, се подлага на всякакви диети и ограничения. Карин седна на една от празните маси и се настани.
Е, сега беше нейн ред да играе "Сърдита съм ти, затова, че закъсня."

Selfish bitch? Yes! JOIN DATE : 26.01.2011

Будилникът грубо прекъсна съня на Алис. Заради това беше жестоко наказан с един юмрук и сега лежеше повален на земята. С готовност да си поспи още, Перино се завъртя на една страна в леглото си и с голямото си главоболие и махмурлук се опита отново да проспи неделята си.
- Алииииииис!
Няколко цветущи псувни излязоха от сънените й устни, когато брат й влетя в стаята й подскачайки от щастие. С намерението да го зашлеви няколко пъти, тя се надигна от леглото си, но бързо осъзна, че почти няма сили да се движи.
- Ти глупав ли си?! Не разбра ли, че най-лошото нещо, което можеш да направиш е да събудиш сестра си в събота и неделя. НЕ го прави! – отношението й към Мат беше станало далеч по-студено, особено в такива ситуации. Въпреки това малкия не обърна внимание на шепота й (въпреки усилията на Алис да крещи зверски), той с широка усмивка обяви:
- Татко си дойде! В къщи си е! Алис, донесе ми страхотни неща, ела да ти ги покажа… - и започна да вади подред от джоба си различни подаръци и лакомства. С един замах Алис успя да стане, прогонвайки брат си от стаята с извинението, че ще се преоблича.
Отново се върна на леглото си, опитвайки се да преосмисли цялата ситуация. Беше истинска изненада, че баща й бе решил да се върне обратно в Лонг Бийч, защото за момичето той вече не се интересуваше от тях, за нея той живееше много, много далеч и никога не би имал смелост да се върне. Но явно беше сбъркала, и то жестоко. Сигурно в момента я очакваше и затова щеше да бъде добре да побърза.
Опита се да си поеме въздух и да се успокои, поне до толкова, колкото беше възможно и се добра до огледалото.
Остана поразена.
Видът й беше ужасен; спиралата от вчера беше жестоко размаза до скулите й, моливът бе излязъл от очертанията, а червилото й стигаше до носа. Явно бе заспала и с дрехите, с които беше вчера, които и на доста места бяха скъсани. Бързо се отърва от тях, изчисти лицето си и сложи лек грим. Дрехите й в момента бяха от особено значение, защото трябваше да облече възможно най-нормалните от тях. Облече се доста неглиже, с бялата й любима тениска и едно оранжево, тънко яке върху нея. Нахлузи първите дънки, които видя, и взимайки си чантата, излезе от стаята.
С бързи крачки взе стълбите до долу и задъхана и малко нервна прекрачи всекидневната.
- Карл, здравей – с усмивка го поздрави тя по наистина необичаен начин; беше го нарекла с цяло име. Той бе навел глава над някакви документи.
- Алис, здрасти – той я огледа от горе до долу и се смръщи. – Излизаш ли? – Алис само кимна. – Добре тогава, ще се видим довечера.
- Със сигурност – Алис побърза да излезе навън, забравяйки дори якето си. С бързи крачки се запъти към МакДоналдс.

* * *

- Алис, имаш ли представа колко време са 25 минути? – ядоса се Кари. За сметка на това Перино й отправи един отегчен до болка поглед, което подсказа на Карин, че нещо се е случило. – Какво е станало? – познаваше приятелката си от доста години и за нея вече беше като отворена книга.
- Карл. Баща ми. Днес се върна. Наистина стори ми се много странно, но ето, че е истина; и не направи нищо, само вдигна поглед и ме поздрави, все едно, че не сме се виждали от един ден! Кари, нямаше го близо половин година и изведнъж ми се завръща в къщата и живота! – каза го почти на един дъх, почервеняла от случилото се преди малко. С ярост избута един стол назад, за да седне и се загледа в една точка.
Не, нямаше да се предаде - щеше да продължи да се радва на живота си, дори прахта от миналото да я беше затрупал отново.

**

облеклото й

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Работа. Работа. Работа.
Тази дума се забиваше като с чук в съзнанието на Зия и я разваляше удоволствието от яденето на свръх големия сандвич. Вярно, сама поиска и пое инициативата да спечели пари, но не беше ли това, защото нейните се инатяха и се опитваха да възпитат правилно малкото им момиченце. Ако питате нея, беше й писнало да я възприемат така и искаше самостоятелен живот, но се оказа по-трудно, отколкото изглежда. Умората надделяваше, в училище също. Не че беше старателна ученичка, напротив, оценките й вечно се въртяха в омагьосания кръг тройки и четворки, а да бъдеш сервитьорка не е на първо място в списъка по уморителни дейности.
Още една минутка.
Проблемът беше, че тази минутка не беше една, а се увеличаваше, така, както се увеличаваше и закъснението й. Шефът й беше симпатичен човечец на около петдесетте, със здрав, младежки дух, но много странен хумор, който Зия схващаше трудно. Той с радост я прие на работа и не обръщаше внимание, че половината ученици страняха от нея, сякаш е чумава. Затвори очите си и за грешките й, счупените чинии, обърканите поръчки, недоволните клиенти. Въпреки всичко рейтингът си остана висок, остана на работа и Зия. Припечелваше достатъчно, достатъчно за нея, може би, защото не харчеше спестяванията си за дрехи и гримове. Искаше да се премести в друг град или поне да си купи свястна кола, а не да кара счупената бракма на баща си.
Излезе от училище и побягна към работното си място. Надписът беше жълт, забелязваше се и изникна бързо пред погледа й. Оставаха й още няколко секунди. Хоп. Влетя вътре като бомба, с разрошена коса, в ръцете си държеше папки с листове, обувките й бяха отвързани, ризата й-незакопчана, а раницата й висеше немощно отстрани.
-Тук съм.-заяви жизнерадостно, сякаш е открила нова планета. Скри се бързо в склада и след броени минути бе готова-навляква униформата, присъща по-скоро за някой клоун от цирка, с фалшива усмивка на лицето. Приближи се до една от заетите маси с тефтер в ръка. Дори не погледна клиента.
-Добре дошли в Макдоналдс. Какво ще поръчате?

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

3ч. McDonald's
- Том

Типично. Чак не беше за вярване. Понякога се чудеше дали баща му изобщо имаше някакви реални качества или лично мнение. С такава лекота и убедителност си противоречеше. Не знаеше как да го нарече - лицемерие? Възможно ли беше да успява да репезентира едновременно две взаимно изключващи се качества, да изразява две противолежащи мнения. Уж мразеше, не, презираше технологиите и превръщането на живите хора в механизирани създания, които не могат името си да кажат, без помощта на бипкаща машинка, и чиито умове се самозатварят закърнявайки, а в следващия момент не можеше да си направи труда да извести на милото си синче със собствения си глас, че иска да се види с него. Поне да го беше написал като хората. От кога изобщо си позволяваше да се държи заповеднически? Да му говори, така де, пише, като че беше кадет в армията... Това досега не се беше случвало.
Пропускаше нещо. Не, поведението на баща му изобщо не беше типично. Не знаеше дали да го приеме като повод за притеснение или просто като поредната проява, която му носеше само тормоз, но беше факт - за първи път в 17-годишната си кариера на родител Томас Лорънс си уговаряше среща със сина си. За първи път му пращаше съобщение. За първи път изобщо се сещаше за него. Досега винаги се беше държал с момчето като с даденост - едно явление, които обитаваше дома му и за което му се налагаше да дава някакви пари.
Да, нещо определено не беше на мястото си. Не беше уточнил за кой McDonald's ставаше въпрос, а въпреки явното си отвращение от всичко свързано със света извън собствената му глава, дори Итън знаеше, че не е само един ресторантът McDonald's в Лонг Бийч. Това означаваше, че човекът, за когото беше предназначено съобщението, знаеше за кой от всичките се отнася. Познавайки баща си, можеше веднага да заключи, че става въпрос за жена, но дори Том не беше толкова долен, че да заведе жена на място като McDonald's. Пък и подобни предварително уговорени срещи с представителки на нежния пол не бяха в стила му. В стила му беше по-скоро да забърсва пияни мадами по барове. Срещата беше тайна - не виждаше друго обяснение на избора на място. Шумно, пълно и абсолютно невинно - перфектно за провеждане на таен разговор, незаподозрян от околните.
Оставаше само да разбере кой McDondld's... Съвсем случайна разходка до ресторант за бързо хранене... Поне така трябваше да изглежда. Томас се характеризираше с изключителен мързел. Ако искаше храна, едва ли щеше да си направи дори да си я поръча собственоръчно, камо ли да ходи да си я купува. А ако имаше нужда от разходка през дена, не би стигнал по-далеч от следващия ъгъл. Да, това ще да е мястото - само на няколко пресечки от палатите му...

О, Итън, съжалявам, това не беше за теб.
- Том

- Да, досетих се...
За презиращ човечеството мизантроп, познаваше хората твърде добре. Или поне баща си.

Итън изглеждаше наистина ужасно на слънчева светлина. Като призрак, избледняващо отражение. Кожата му беше сивкава в сравнение с тези на заобикалящите го минувачи. Около очите ми имаше тъмни сенки, издаващи гонещата го от години вече инсомния, а дрехите му изглеждаха като сив пуловер и опърпани дънки, които някой се е опитал да постави върху скелет. Единственото живо нещо в него беше косата му, чиито руси къдрици игриво отразяваха слънчевата светлина, блестейки с цвят на течно злато.
Отвори вратата на ресторанта и ударилата го вълна от миризма на гадна храна и нестихващ шум и глъчка го накараха да сбръчи нос от отвращение и да понечи да врътне пети и да се изнесе. Не, имаше мисия. Трябваше да изтърпи непосредственото присъствие на толкова много нисши човешки същества, за да разбере каквото толкова тайно и с кого имаше да обсъжда баща му. А защо всъщност толкова много искаше да разбере?
Мачкайки нервно твърде дългите ръкави на пуловера, Итън пристъпи към касата, без изобщо да има представа какво трябва да направи. Очите му шареха объркано из таблата с цени и продукти, които обаче не му говореха абсолютно нищо. Осъзна, че е стоял твърде дълго пред касиерката, без да обели и дума.
- Добре дошли в McDonald's. Какво ще поръчате? - попита тя с учтив глас и и Итън потръпна - горкото момиче, да трябва по цял ден да се прави на учтива. Можеше да усети умората и досадата в гласа и.
- Е-едно кафе... Черно. Чисто.
Да, това определено не беше най-доброто място човек да пие кафе, но не можеше да се сети за нищо друго, дори само от мисълта за което да не му се повръщаше. След малко касиерката се върна. Нямаше навика да забелязва хората. В тях нямаше нищо за забелязване и не заслужаваха нищо повече от презрително подминаване. Но нещо го накара да се вгледа в момичето зад касата. Нещо... странно.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Той е различен.
Това беше второто впечатление. Да си различен в очите на Зия беше нещо хубаво, нещо рядко, да кажем-нещо изключително, което се дължеше на нейната крайна необщителност и навикът да се оставя на първото впечатление относно хората. Хората-така наричаше останалите мижитурки, които пъплеха около нея, говореха, хранеха се, извършваха глупавите си задължения всеки ден. Тя също правеше всичко това, но с тази разлика, че все пак осмисляше колко безсмислено е съществуването й. Всеки имал мисия, пълни простотии, с които пълнеха кухите глави на останалите и се учудваше, че те вярват на такава повърхностна теза. Мисли с главата си, бе казала майка й преди да издъхне и преди да превърне живота на дъщеря си в кошмар, от който Зия все още не можеше да се отърси. Тази травма от детството щеше да остави белег и душевно, и физически върху момичето.

Различен беше доста общо понятие. Тя просто усети със своята силна интуиция, че той е като нея. Не, не че е момиче, а че не е толкова глупав като останалите. Знам, Зия доста често се самозабравяше и не включваше факта, че и тя е част от тази голяма маса.
Записа поръчката почти автоматично, като бе вперила очи в непознатия. Определено имаше нещо. Врътна се и изприпка до бара. Втора поръчка. Бананов сок. Чакай, чакай момент. Втора ли?Погледна в тефтерчето си, но там нямаше нищо. Беше сигурна, че написа нещо. Да не би да е била толкова разсеяна да го зяпа и да открива свои черти, че не е записала нищо?Мъдреше се единствено едно нарисувано цветенце с химикалка. Ясно.
Нямаше друг начин. С нежелание се обърна и си придаде възможно най-виновната физиономия. Вървеше бавно, но заради надменно вдигната глава, измъченото изражение просто не се получаваше. Приближи се и твърдият й глас разцепи тишината.
-Съжалявам. Не записах поръчката ви. Бихте ли я повторили?
Това съжалявам беше най-неискреното, което можеше да каже. Беше вложена голяма доза равнодушие и съвсем малко сарказъм към самата нея. Ето я, седи със смешната униформа, насред глъчката на идващи хора, мириса на хамбургери и пържени картофки, изправена пред напълно непознат. Хич не я биваше да общува. Може би трябваше да отиде на психолог?Не, останалите имаха нужда от такъв.
Изчака няколко секунди за ответен отговор, но такъв нямаше. Стана нетърпелива, но успя да остане на едно място.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Глупава. Възможно ли беше единственото може би стойностно същество наоколо да се окаже глупаво?
- Кафе. Черно. Чисто.
Този път звучеше така, както би трябвало да звучи принципно – уверено, някак надменно и мрачно, сякаш криеше нещо. Вече започваше наистина да се изнервя. Ръцете му леко се тресяха, когато най-накрая поеха горещата картонена чашка и подадоха монетите.
Учтивият глас на момичето премина покрай ушите му и той и обърна гръб. Огледа се наоколо и потръпна – десетки хора и глупавите им ежедневни приказки. Потърси свободна маса и накрая се спря на едно сепаре, удобно скрито зад някакво цвете.
Скрит зад зелените листа, Итън предпазливо обходи заведението с поглед, в търсене на евентуален познат на баща му. Хората бяха много. Шумът от приказките им караше помещението да му се струва още по-пълно, от колкото беше. Смееха се силно, обсъждаха ентусиазирано или пък си шепнеха потайно. Устите им отхапваха и дъвчеха и само гледайки ги, му призляваше. Тръсна глава и се съсредоточи. Повечето бяха минимум по двама, имаше и големи шумни компании, които го изкарваха извън релси с надутото си поведение историите за отминалия уикенд. Имаше един мъж, който тъжно и самотно гледаше в пространството. Дрехите му бяха опърпани и той едва-едва отхапваше от смачкания сандвич в ръцете си. Не приличаше на човек, с когото баща му би си позволил да размени две думи дори. На едно ъглово сепаре имаше жена. Седнала достолепно, тя почти не помръдваше. Пред нея имаше само една чаша кафе, която обаче изглеждаше непокътната. Странното в нея беше, че въпреки че изглеждаше сама, сякаш си седеше така от часове, нямаше вид това да я притеснява или изнервя. Нямаше вид да се чувства самотна. Всъщност сама и беше по-добре. От другата страна на цветето до Итън седеше мъж в скъп костюм, който беше изключително не на място сред заобикалящата го обстановка. Таблата пред него беше отрупана с храна – картофки, сандвичи, две високи чаши и няколко купички сос. Абсолютно изправен, той бавно ядеше, внимателно предъвквайки всяка хапка. Бизнес среща в McDonald's... Може би беше възможно. Не, всъщност не.
Независимо колко важна беше срещата или човекът, с когото беше тя, Томас никога не би могъл да дойде навреме. Дори не го правеше нарочно. Просто за него времето течеше по различен начин. Главата му подреждаше нещата някак странно, разминавайки се твърде драстично от общоприетите човешки представи. Петнайсет минути, половин час... Повечето от хората си бяха тръгнали и местата им бяха заменени от други. Само една голяма компания и шумните и приказки бяха останали същите... И жената на ъгловото сепаре. Тя си стоеше все така неподвижна. Кафето и беше спряло да вдига пара. Фигурата и беше шокиращо слаба и краката и стояха свити под странен ъгъл. Беше облечена в тъмносиня стегната рокля. Имаше нещо в нея, което почти му причиняваше болка. Може би бяха златистите отблясъци на прилежно прибраната под широката шапка коса. Или пък почти прикритото и от огромните слънчеви очила снежнобяло лице. След около четиридесет минути чакане, тя започна да потраква с нокти по масата, но нищо друго не можеше да издаде изнервянето и. Червените и устни не потръпваха, тялото и не помръдваше.
Кафето в собствените му ръце вече беше студено, а той още не беше отпил и глътка от него. Чудеше се дали да не си тръгне. Възможно беше да е объркал нещо в сметките... не. Но не си струваше. Още малко и наистина щеше да излезе извън релси. Възможно беше да направи нещо глупаво и съвсем да провали шанса си да разбере какво е намислил баща му. С удоволствие си представяше с какви методи би накарал двете пискливи девойки на няколко метра от него да спрат да обсъждат хората около себе си. Или пък да затвори устите на шумните младежи, чиито изключително интригуващи разговори слушаше вече четиридесет минути. Музиката, която звучеше в едното му ухо, до някаква степен правеше положението по-лесно, но абсолютно безсмисленото разменяне на реплики все пак му причиняваше тежест.
Момичето, което беше забравило поръчката му, сега се усмихваше все така мило на младо семейство, въпреки оглушителните писъци на малкото им русо момченце. Тя им подаде голямата кесия и те се отправиха към колата си. Само за миг никой не седеше пред нея, следейки движенията и, и тогава Итън забеляза как през лицето и пробягва странна сянка, чието значение обаче не успя да разгадае. Веднага пред нея се изправи нов клиент и същата искрена усмивка отново озари лицето и. Имаше нещо в усмивката и... Не, определено не беше глупава.
Жената помръдна. Разклати леко чашата си и отпи глътка от студеното кафе. След това се завъртя и с усмивка посрещтна влизащия през вратата мъж. Той я поздрави, долепяйки два пръста до слепоочието си и се отправи към касата. След малко Томас седна срещу жената с пълна табла и тя се наведе към него, целувайки двете му страни.
Итън стискаше чашата толкова силно, че тя беше почнала да се смачква. Долната му устна вече кървеше от хапене. Само тихо мърморене стигаше да ушите му от разговора им. Той спря музиката и се опита да игнорира глъчката на любимата си група досадни тийнейджъри, но все пак не можеше да различи думите им.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Страхотно. Просто страхотно.
Лошият й късмет я съпътстваше като зла орисница през целия ден и не я оставяше на мира. Вярно, случваше се да има черни дни, но този бе изключението. Провал в гимназията, закъснение за работа, а сега и един самовлюбен тип, който явно я мислеше за изключително глупава или най-малкото-с мозъчни увреждания. Не разбираше какво толкова го засяга, а и не вярваше за първи път някой да е объркал поръчката му. Опа, грешка. Тя не обърка поръчката му. Тя не я записа. Зия беше разсеяна и много несериозна натура, затова за човек, който я познава добре, това няма да е изненада. Тя просто бе създадена да всява хаос само с присъствието си, да причинява крайно неудобни и нежелани ситуации, да подхваща неприятни теми или да гледа надменно останалите. Ах, тази надменност. Може би тя беше по-лоша и от днешния й късмет. Не можеше да промени себе си, но в края на краищата тя никога не е искала. Да се промени означава да загуби онова си очарование, което я правеше предизвикателство за смелите и я превръщаше в задача без отговор. Всеки има своя порок, мислеше си. Понякога си вярваше прекалено много и надменността й граничеше със самовлюбие и егоизъм.
Лоша е силно казано. Тя беше чисто и просто различна.
Не погледна мъжа. Само долови явното презрение и изсумтя, достатъчно силно и достатъчно тихо, за да го чуе той, но да може да се оправдае, ако реши да я нападне пред ръководството на заведението. Надяна си измъчена физиономия, но когато срещна погледа на шефа си, се усмихна насила.
-Поеми тази маса.
Клара, колежката й, която намираше за доста особено, но мило момиче, й показа съседната маса. Кимна й леко с глава и се запъти натам, като междувременно оправяше табелката с името и униформата си. Беше доста примерна, ако някой я наблюдава отстрани, но тя знаеше, че го прави, за да се слее и да се приближи поне малко към обикновената маса хора.
Застана пред масата. Този път огледа без капка свян семейството, което се бе настанило. Четирима души. Един възрастен господин, който стоеше най-близо до нея и можеше да долови неприятната миризма от него, разлистваше менюто с дебелите си като наденички пръсти. От време на време си мрънкаше под носа от сорта на "Скъпотия", "Тези държавници проклети". Зия сбърчи нос и си наложи да бъде търпелива. Минаха няколко секунди, през които висеше като електрически стълб, когато мъжа се обърна към нея. Лицето й наподобяваше това на прасе, очите му се стрелкаха бързо, а мустаците му бяха завити по доста смешен начин. Приличаше на карикатура.
-Какво ще си поръчате?
Гласът й звучеше мил и любезен. Докато чакаше можеше да огледа и другата част от семейството. Млада жена кърмеше бебе. Лицето й бе бледо, изпито. Зия прояви необичайно за нея съжаление към младата дама, която съжителстваше с този чувал с картофи. До майката седеше малко намусено момиченце, което беше наследило нрава на баща си.
-Ц-ц-ц..к'во ша ми припоръчате?
Лошият му говор я смути, но предизвика и ехиден смях от устните я. Не, спокойно, само мислено.
-Детското меню с играчки е на промоция. Предполагам, че...-бе готова да избърбори ежедневната си реч в такива ситуации, когато усети нечия длан да се разхожда по задните й части. Отскубна се веднага и гневно погледна стареца. Очите й стрелкаха огън, в нея бушуваше невъобразим яд и лицето й почервеня. Не помисли нито миг и зашлеви шумна плесница.
-Не ме интересува, че сте клиент, ако щете и папата да сте, извратено говедо.
Едва ли не изплю думите си насреща му. Той я погледна изненадано, но не прибра ръката си, която сякаш нарочно висеше във въздуха. Причерня му.
-Ти, малка уличница...
Протегна ръката си напред и Зия нямаше време да реагира.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

– Не мога да говоря с това момче. По никакъв начин.
– Ти си му баща. Кой друг би могъл да говори с него иначе?
– Опитай ти като разбираш толкова.
– Не аз съм живяла с него 17 години.
– Може да ми е син, може да е живял под моя покрив 17 години, но аз не познавам това момче. Не мога да говоря с него. И не искам.
– Що за човек си ти? Собственият ти син...
– Ако толкова те е грижа, ходи ти се оправяй с него.
– Не мога.
– О, така ли? И защо?
– Ти носиш отговорност за него. Не е моя работа.
– Аз нося отговорност за него? Аз? Казваш го сякаш сам съм си го избрал. Майка му...
– Твърдиш, че изобщо не ти пука за това момче? Че в черното ти сърце няма нито капка загриженост за него?
– Не, няма.
– Лъжеш.
– Докажи го.
Итън се беше свил на сепарето, абсолютно вкаменен. Разгорещеният глас на непознатата жена ярко контрастираше с олицетворението на ледено безразличие, което беше баща му. Докато беше седяла сама на масата, беше изгелждала почти нежива. Сега се беше навела към Томас и бялата и кожа беше поруменяла. Беше свалила очилата си и сините и очи горяха. Изпълнена с емоции, тя беше далеч по-жива от което и да било от съществата около нея.
Момчето беше впило нокти в кожата си толкова силно, че кървави резки се бяха образували под тях, и продължаваше да стиска здраво устни. Очите му гледаха диво, с неистов уплах, като на животно в клетка. Чувайки студения глас на баща му да споменава майка му, беше започнал да се трепери.
Внезапно гласът на жената изстина. Тя се облегна обратно на мястото си и скръсти ръце, вперила презрителен поглед в мъжа срещу себе си.
– Няма нужда. Достатъчно е, че ти сам си го знаеш.
– Е, какво смяташ да направиш тогава?
– Нищо. Казах ти – не е моя работа. Ти се оправяй с детето си както си знаеш.
– Защо искаше да се видим тогава?
– За да видя дали нещо не се е разпукало в каменното ти сърце...
– Ще спреш ли да говориш сякаш аз съм виновен за всичко. Нещо не е наред с това момче. Не мога да се оправям с него.
– “Това момче”. Той е твой син. Всичко щеше да си е наред с него, ако ти не беше такъв задник.
– Никога не съм го искал. Той е само пречка в живота ми.
– Не е вярно. Ти обичаш детето си. И би направил всичко за него. Само че си твърде тъп и не знаеш как.
– Ти не говориш сериозно...
– Помисли само как щеше да изглеждаш в момента, ако не беше той...
– ... щастливо мъртъв.
В продължение на няколко минути двамата мълчаха, застанали в идентични пози, гледайки се с неразгадаеми погледи. В тези няколко минути, главата на Итън вентилираше усилено. Нито една от думите, излезли от устите ми нямаше смисъл. Както и да ги подреждаше и разместваше, нищо не изглеждаше смислено. Срещата беше тайна. Но нито за миг не си беше помислял, че може да има нещо общо с него самия. Не можеше да повярва, че баща му всъщност беше забелязвал нещо свързано със сина си през всичките тези години. Но нещото, което изглеждаше най-невероятно и висеше като дупка сред хаоса, беше тази жена. Толкова жизнена, толкова красива, тя беше първата жена, която беше виждал така да се противопоставя на баща му. Първата жена, която Томас да не се опитваше да съблазни с неустоимия си чар, просто защото знаеше, че няма да успее. Първата жена, която прозираше зад завъртяните му думи и ослепителните му усмивки и знаеше какво всъщност беше той. Една жена появила се от нищото, която въпреки опитите на Том да скрие от познатите си съществуването на сина си, знаеше за него и говореше сякаш го познава.
Въпреки страшния шок, Итън не можеше да спре зараждаща се светлинка в душата си. Томас беше признал съществуването на майка му. Тя съществуваше. И той щеше да я намери.
– Не ме интересува, че сте клиент, ако щете и папата да сте, извратено говедо.
Надменният глас на странното момиче от касата. Итън подскочи.
– Ти, малка учичница...
Отвратителен старец беше вкопчил ръце в момичето. Никой не обръщаше внимание на случващо се. Забили нос в собствените си безсмислени животи, хората в ресторанта щяха да игнорират случващото се, докато някой не им го посочеше с пръст.
– Пусни я веднага, долно същество.
– Интересно ми е какво никаквец като теб би направил...
Без да мисли, някакъв импулс го беше задвижил и той се беше озовал пред мъжа. Итън хвана момичето и я издърпа зад гърба си. Беше готов да скочи към стареца и да забие вилицата в ръката му в очите му. Всичката омраза, която беше натрупал към всичко и всички, сега пулсираше в кръвта и замъгляваше разума му.
– Итън, какво правиш тук?
Кръвта му се смрази. Мислите и емоциите се изтриха и пред погледа му остана бяло поле.
Подсмихна се презрително и впери поглед в сивите му очи. Непоклатимият леден мъж, с когото беше прекарал живота си, никога не беше изглеждал толкова извън релси. По врата му се стичаха капчици пот. Лицето му успешно имитираше обикновена изненада от среща със сина му на необикновено за него място, но очите му криеха далеч по-голямо притеснение. Жената зад гърба му ги гледаше със страх, но не посмя да помръдне от мястото си. Когато забеляза, че Итън я гледа, наведе глава, преструвайки се, че не го е забелязала.
– Татко. Бих могъл да те попитам същото...
– Бях първи.
Имаше неща, срещу които не можеше да рита. Едно от тях беше баща му и окончателният му глас в този момент. Като никога баща му беше... уязвим. Но, както винаги, Итън беше по-уязвим.
– Аз... Аз дойдох, за да... За да видя...

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Зия имаше чувството, че пред нея се прожектира една от онези евтини драми, които пускаха в киното и накрая зрителите излизаха с огромно главоболие и празно портмоне. Всичко се случи толкова бързо и й трябваха няколко секунди, за да осъзнае напълно ситуацията, в която се намираше и която да известна степен бе причинила. Е, обичаше да е център на внимание, но не и на нечий гръб. Отскубна се от силната хватка на възрастния мъж и и отстъпи назад. Най-странно бе, че никой не забелязваше нищо, сякаш те са част от съвсем друг свят и нямат нищо общо с тях. Нека си дремят, това го могат най-добре, мислеше си с известна доза злоба и надменност. В момента й приличаха на равнодушни овце, които могат единствено да пасат собствената си поляна, да стоят на едно място и да се правят на невидими, когато някой е в опасност.
Изсумтя презрително при тези мисли. Не можеше да сдържа емоциите си. Съсредоточи се върху ставащото пред нея. Онзи, онзи, който я гледаше с такова пренебрежение и които я унижи само с държанието си, сега я защити от гнусните ръце на клиента. Очите й се отвориха широко от изумление, а подносът, който държеше падна със силен трясък. Чашите със сок се строшиха на малки парчета, а течността се разля по пода. Но никой не обърна внимание. Стареца само наведе глава, а после отново я вдигна, срещайки безмилостния й поглед. Ако можеше, би го удушила с голи ръце, но елементарното възпитание не й позволяваше да го направи на публично място като това и то с толкова очевидци.
Остана прикрита от русокосия, когато нечии студен глас разцепи шума на две. Останалите продължаваха да боботят около тях, но Зия сякаш бе на някакво далечно място и ставащото въобще не я касаеше. Стоеше на едно място и не можеше да помръдне, да проговори. Като безжизнена статуя. Мислите се блъскаха в главата й, ръцете й трепереха, а устните й изричаха безмълвни думи. И преди беше попадала в подобно състояние-пренасяше се на друго място. Не траеше дълго.
Нека се върнем върху гласа. Той принадлежеше на издокаран тип, който свирепо бе насочил погледа си към "спасителя" й. И после..татко?!Какво за Бога става тук?Зия се объркваше все повече и повече. Тези двамата какво общо имаха?Гледаше ту единия, ту другия и можеше да се закълне, че е приличала на пълна глупачка. Срещна безизразните очи на мъжа, но не отклони поглед. Нещо в него не й харесваше, а държеше много на първото впечатление. Откъсчлените думи на момчето достигаха бегло до съзнанието й. Изведнъж й просветна. Щеше да върне "дълга си". Добро за добро. Макар в този случай доброто да бе относително понятие.
Хвана ръката му и се приближи, достигайки неговото ниво. Придаде си притеснително и леко виновно изражение.
-Дойде да види мен.
После многозначително преплете пръсти с неговите, колкото за самата игра. И май свърши работа, макар погледа на костюмирания още да беше нерешителен и колеблив. Винаги е искала да бъде актриса и сега бе нейното поле за изява. Може би някой известен режисьор щеше да я забележи и щеше да дебютира на сцената. Мечти, мечти. Когато отново заговори гласът й беше твърд, нетърпящ възражения, убеден и тя сама си повярва.
-Не се виждаме често, защото трябва да работя и той реши да дойде при мен. Нали знаете, влюбените не издържат дълго един без друг.
Това пък откъде го измисли?Сгълча се наум и се сдържа да не побегне.
-Но този господин-с демонстративен жест посочи стареца-ми посегна и вашия син се стече на помощ.
При последните думи го потупа по рамото, за да се осъзнае. През цялото време стоеше като гръмнат, с отворена уста. Е, може би наистина трябва да се пробвам като актриса, заключи със задоволство.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

“Дойдох, за да видя какви си ги намислил” беше правилният отговор и беше готов да го изрече на глас, само за да види как би реагирал баща му.

Шок и ужас. Итън се обърна към момичето, което здраво стискаше ръката му, с широко отворена уста. Какво правеше тя? Баща му примигваше шокирано, а русата жена ги гледаше също толкова изненадана, но единствена от всички изглеждаше щастлива. Итън усети как стомахът му се свива – такова ли беше чувството някой да се радва за теб?
Изведнъж нещо прищрака и той се усети какво всъщност се случваше. Силно отвращение се изписа на лицето му и той подскочи изстръгвайки ръката си от нейната. Тя го изгледа многозначително и кимна към баща му.
– Да... Том, това е моята... приятелка... Хубаво е, че най-накрая се срещнахте.
– Да, и аз се радвам – все така леден и безразличен. Не можеше ли за миг поне да се престори, че момчето пред него беше негов син?
– Твърдиш, че изобщо не ти пука за това момче? Че в черното ти сърце няма нито капка загриженост за него?
– Не, няма.
Не, той не беше там. Не беше заобиколен от долни човешки същества. Абсолютно непознато момиче не беше стиснало ръката му и не беше излъгало баща му, че са влюбени. Баща му не стоеше пред него с безизраното си изражение и преди малко не беше водил дълъг разгорещен разговор с непозната жена за сина си.
– Знаеш ли, Итън, всъщност изключително много се радвам, че си тук. Много бих искал да се запознаеш с един човек.
Не лъжеше. Никога преди не беше виждал подобно изражение на лицето му. Облекчение, сякаш тежко бреме беше паднало от раменете му. Надникна зад гърба му и посочи все още усмихнатата жена.
– С нея ли? Не, благодаря, Том. Нямам желание да се запознавам с прятелките ти. И без това утре ще е друга...
Трудно можеше да се опише искрената омраза, която се изписа на лицето на Томас, връщайки го към обичайната му същност.
– Не, Итън, и в най-страшните си кошмари не съм наричал тази жена своя приятелка. Но мисля, че ще е хубаво да се запознаете. Така като гледам сте на едно мнение относно някои неща...
Искаше просто да изчезне. Да се обърне и да избяга от мястото, надявайки се, че никога повече няма да му се наложи да осъществява контакт с когото и да било. Десетки чифтове очи го гледаха настоятелно и го чакаха да пристъпи към баща си и жената, която отново беше привела глава, поруменяла.
– Добре тогава, но...
– Госпожице Милакович, какво се случва? Каква е тази дандания?
– О, най-накрая! Опълномощено лице. Господин Собственик, тази госпойца тук обиди мен и семейството ми. Трябва да я уволните моментално! А този господин... и баща му... аз бих повикал полицията
Този път Итън наистина скочи към мъжа, но тя впери поглед в него и поклати глава. Той и обърна гръб за втори път този ден и последва баща си, оставяйки я да се оправя със собствените си проблеми.
– Итън, толкова се радвам най-накрая да се запозная с теб. Знаеш ли, баща ти толкова старателно се опитва да те скрие от света. Почти сякаш се срамува от теб... Човек би си помислил...
– Благодаря, Елеонор, достатъчно.
– Здравей, аз съм Елеонор Тенънт – обяви името си с гордост, сякаш очакваше да предизвика фурор. Протегна ръка да се здрависа с момчето, но то просто продължи да я гледа втренчено.
– Не си ли чувал за мен?
– Не, не е – намеси се накрая Том, ставайки му ясно, че Итън нямаше никакво намерение да говори с никого. – Итън, това е Елеонор, сестрата на майка ти.
Лицето на момчето загуби и последната капчица цвят, която притежаваше. Зениците му се разшириха и той усети как му причернява. Да изчезне. Никога да не беше съществувал. Той беше само пречка. Пречеше на баща си, пречеше на света. Да можеше само да изчезне.
– Итън, няма ли да кажеш нещо?
– Какво? Какво искаш да кажа? О, здравей, кръстнице от приказките, толкова се радвам да се запозная с теб, моя спасителко. Пука ми, че си сестра на майка ми. Какво значение има, че се появяваш сега? Няма да промени факта, че съм прекарал целия си живот, без да знам дали изобщо имам майка.
– Имаш майка, Итън. Но така беше по-добре за теб...
– Мъртва ли е?
– Не знаем. Никой не знае. За нейна и твоя собствена безопасност.
Никой не знаеше. Значи тя все пак не съществуваше. От 15 години всички са се държали сякаш никога не се е раждала. По същия начин се държаха и с единственото нещо, което беше оставила след себе си. Той изсумтя.
– Безопасност. По-добре да ме бяхте убили...
Том го гледаше с безкрайна болка. Преближи се към него и сложи ръка на рамото му.
– Итън...
Повече не можеше да издържи. Усещаше как горчиви сълзи започват да се стичат по лицето му. Направи това, което му се искаше да направи от мига, в който беше влязъл в гадния ресторант – да избяга. Затваряйки стъклената врата, се обърна и срещна сините очи на Елеонор. Тя плачеше. И в същото време се усмихваше. Поради някаква странна причина беше щастлива. И сломена. Ясно и отчетливо устните и изрекоха “съжалявам”. Поклати глава и пусна вратата. Стъклото издрънча зад гърба му.
На пейката пред входа седеше странното момиче. Беше забравил за нея. Щеше да е хубаво, ако не се беше и сещал.
– Какво стана? Уволниха ли те?

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

Той я остави. Буквално я остави като мокро кученце навън да се разправя с проблемите, за които и той имаше частична вина. Смущението и притеснението от случката с баща му и разиграването на любовна сцена, унижението, на което беше подложена, за да спаси задника на този идиот. И какво от това?Спечели ли нещо?Не, тя трябваше да успокои напиращата я съвест. Той я защити от оня, но това щеше да направи всеки примерен гражданин. Трябваше ли да му се реваншира?Естествено, уязвимата й душа не миряса, докато не се забърка и в тази каша, от която нямаше изгледи за скорошно измъкване или поне за измъкване без непоправими последици. Дълго щеше да помни този ден и смотаняка, който го развали. Може би бе прекалено ядосана в този момент, за да мисли трезво и й трябваше обект, върху който да прехвърли насъбралата се ярост и безпомощност и то не само от сега, от конкретната ситуация, а от всичко и всички, от целия свят, който се бе обърнал срещу нея, срещу съдбата, която си играеше и я мачкаше, срещу хората, най-егоистичните същества, които познаваше.
Гърбът му и пълното му пренебрежение към това какво се случва с нея само я наежиха негативно. Изсумтя разгневено и се зае със собствените си проблеми. А най-вече-как да обясни на шефа си, че няма абсолютно никаква вина. Как да обясни, още повече след като русокоското си замина и остави след себе си пълна разруха. Погледна стареца с погнуса и отстъпи крачка назад, което красноречиво показваше колко омраза таеше към него. Собственикът огледа и двамата и проговори. Гласът му беше груб, сдържан, не търпящ и най-малкото възражение.
-Зия, какво си направила, че този господин се оплаква?Господине, моля разкажете какво се случи.
Благият тон съвсем не беше благ, но този път стареца стоеше кротко и когато заговори личеше преднамерената му доброта.
-Ми кво да ви кажа. Тая-посочи момичето и тя едва не му връхлетя, както беше стиснала пластмасова лъжичка за пържени картофки. Не че щеше да го нарани кой знае колко, но поне щеше да излее яда си-ми говореше нивъзпитано и беше мноо груба.
Невъзпитано?Зия ахна подигравателно и ехидна усмивка огря лицето й, но когато срещна погледа на шефа едвам сдържа потока от оправдания, който напираше.
-Зия, вярно ли е?
-Не, разбира се. Знаете, че съм компетентна с клиентите.
-На кого да вярвам Зия?Не си ми създавала проблеми, но този господин е важна клечка и оронваш репутацията на заведението.
-Важна клечка?А говори като селяндур.
-Аз ощи съм тук, малката.
-Я млъквай.
-Зия!
-Какво?
-Уволнена си.
-М..моля?
-Добре ме чу. Уволнена си. Събери си багажа и остави униформата при Кейт.
-Но аз...
-Без оправдания.
Само с един жест той спря опитите й за самозащита. Унило наведе глава и затътри крака към стаята на персонала. Не вярваше, че ще се стигне чак дотам и й беше гадно. Прекара много хубави мигове тук и свикна с обстановката, с клиентите. Една свиня се появи и й разруши живота. Искаше й се да чупи, да бие, да удря. Свря се в ъгъла на стаята и заплака. Не плачеше. Само когато е сама. И когато е безпомощна. Плака няколко минути, след което изми лицето си, преоблече се и излезе. Седна на една пейка, недалеч от Макдоналдс, и се загледа в обувките си. Очите й бяха подути, устата й пресъхнала, а настроението й-ужасно.
Когато усети присъствието му, предишния гняв се върна с пълна сила.
-И смееш да ми говориш?Спасих ти задника, а ти ми обърна гръб. Да, уволнена съм. Сега можеш да вдигнеш парти с баща си и любовницата му.
Беше груба, но не можеше да спре. Знаеше, че ще съжалява.

Highschool buddy JOIN DATE : 25.06.2012

“Съжалявам” беше единственото, което можеше да каже, но дори това не излезе от устата му. Усещаше обвинителния и поглед върху себе си, но не смееше да вдигне очи и да го срещне. Можеше за трети път да и обърне гръб. Да избяга и да я остави сама на пейката с подпухнали от сълзи очи. Да избяга и да се скрие на някое прашно и самотно място и да не излиза от там. Да мисли и премисля върху думите на Томас и Елеонор, докато не събере смелост отново да застане под слънчевите лъчи и да се изправи пред тази жена, която в момента за него олицетворяваше страшното и непознатото, което обаче рано или късно щеше да му се наложи да приеме. Да забрави и никога повече да не се сеща за момичето, което в момента стоеше пред него и разпалено викаше. Но не можеше. Всеки друг би го заслужавал, но не и тя. По някаква причина не можеше, не искаше да и обръща гръб. Не искаше да я забравя, това би означавало да забрави единствената искрица надежда озарявала душата му някога. Като изключим непотушимия огън, който най-безотговорно беше запален от една жена с морскосини очи и златни къдрици, без да мисли да последствията, които щяха да се стоварят с пълна сила върху момчето.
Седна до нея и обви коленете си с ръце. Сълзите продължаваха да се стичат по страните му, докато се опитваше да построи здрава въображаема стена около себе си. Усещаше как ядосаният поглед на момичето се опитваше да я пробие, но нямаше да и го позволи. Стискаше краката си по-силно и по-силно. Внезапно, заровил лице в коленето си, ясно и искрено проговори.
– Исках да ти помогна. Но не го направих.
В гласа му нямаше опит за извинение, оправдание. Каза го просто като факт. Тъжен факт, за който вече не можеше да направи нищо. Картини от случилото се само преди минути подскачаха в съзнанието му като кадри от стар филм. Съжаляваше. Сега, сякаш нещо го изгаряше от вътре, усещаше колко много съжаляваше. Ужасно съжаляваше, че беше решил да проследи баща си. Защо изобщо го беше направил? Нямаше никакво логично обяснение. Нито го интересуваше какво прави баща му, нито му бяха присъщи онези долни човешки пориви към безсмислено любопитство. Защо всъщност беше проследил баща си? Защо беше скочил да защити напълно непознато момиче, сякаш го интересуваше какво се случва с хората около него? Съжаляваше невероятно много, че се беше държал като... човек. Най-обикновен човек. Че си беше позволил да се поддаде на тези толкова обикновени, низки, човешки емоции – любопитство, самоотверженост, страх, тъга... Срамуваше се. Мразеше се.
– Трябваше да ти помогна. Но не го направих.
Беше последвал баща си, вместо да наръга онази свиня, както трябваше да направи. Защото той заслужаваше. Беше и обърнал гръб, след като тя се унижи само себе си пред всички, за да го измъкне. Защо чувството му за справедливост беше проработило в неправилния момент, но после не? Какво не беше наред с него... Имаше нещо в очите на баща му, което не му беше оставило избор, не го оставяше намира. Като че го измъчваше. Нещо толкова различно от онова, на което беше свикнал, че чак го плашеше. Притеснение, после облекчение, загриженост. Загриженост. Възможно ли беше? А онази жена... Ако толкова се бяха загрижили за чувствата му, защо никой не го последва с гръм и трясък, крещейки името му с извинителен глас. Не правеха ли така загрижените родители? Но той никога не се беше ставал свидетел на подобно поведение. Изобщо нямаше право да го очаква сега. С какво сега беше по-различно от друг път?
Погледна го със странно разбиране. Протегна ръка и сложи ръка на рамото му. Понечи да го притисне към себе си, устата му се отвори, готова да изрече думите, които никога не беше изричала. Нямаше да го понесе. Не можеше да го понесе. Време беше вече да се махне от там.
Обърна си надзърна през прозореца, но не ги видя. Бяха излезли през другата врата. Не, тях изобщо не ги интересуваха чувствата му. Предпочитаха да избягат и да го оставят да се дави във въпроси без отговори и де са задушава с чувства, които никога преди не беше усещал. Той беше непознат за тях. Нещо с него не беше наред. Те не можеха да говорят с него.
Скочи от мястото си и и се усмихна, протягайки ръка към нея.
– Госпожице Милакович, приятно ми е да се запознаем. Името ми е Итън.
Тъмните и очи го изгледаха объркано, като че тотално беше откачил. Може би беше права.
– Едва ли някога ще мога да Ви се реванширам за всичко, което Ви причиних днес. Но в замяна на услугата, която ми сторихте, бих могъл да Ви покажа единственото място в този град, на което не ми се иска да убия всичко живо...
Дали нямаше да я уплаши, говорейки така? Изглеждаше толкова слабичка и беззащитна...
Без да чака да му отговори, той пристъпи напред. Застана по средата на платното и се обърна към нея. Усмихна и се и и помаха да се приближи. За миг се опита да забрави всичко, което го измъчваше цял живот. Опита се да бъде щастлив, както някак си успяваха нормалните хори. За миг се опита да се престори, че е нормален. Но зад усмивката, която толкова умело докарваше, нямаше истинска причина, даже напротив. Скоро щеше да избледнее и да изчезне.