Кафене "Pink"

След като се събуди от препичащото слънце, което бе вдигнало градусите в големия град, Бет реши, че ще е грехота да си остане у дома. Е, празните кутии, напоени с аромат от кафе също допринесоха за това решение, но първата версия звучеше по-добре.
Нужен беше четвърт час около покрайнините, за да може новодошлата да научи, че живее в най-удобната за шофиране част на града. И най-скучната. Нямаше работещ магазин или дори кафе-машина, какво оставаше за кафене. Незаинтересован от този факт, мозъкът на момичето отказваше да започне нормалната си дейност и така след цяла сутрешна програма по местното радио, се намери в центъра, на около час път от дома, за да се настани в едно от видимо нашумелите за връстниците й кафета. В този град имаше ли изобщо възрастни или просто се бяха покрили?
Бет се беше настанила на една от масите и триумфално отпиваше от кафето, до което с такава мъка се беше добрала. В един от онези прекрасни моменти, усети чуждо присъствие в непосредствена близост до себе си. След няколко момента на бавно, но цялостно унищожение на Елизабетското спокойствие, момичето се намери на маса до друг, доста нахален обект, който май имаше някакви резерви към масата. Всяка друга сутрин... може би, но не, щеше да си има "приятна" компания точно днес.
- Сигурна съм, че прегледах всеки сантиметър от масата, преди да се настаня, но така й не видях името ти тук. - отвърна Бет, въпреки че интонацията на отсрещната страна не изискваше отговор. Тя сви рамене с изпробвана, невинна физиономия, докато момичето пред нея се опитваше да я унищожи с поглед.
Бет отпи от напитката си и се вгледа настрани. Нямаше нищо против просто да помълчи в компанията на непознатата и да се наслаждава на солидната доза кофеин, зяпнала някаква точка. Момичето до нея, което видимо беше на по-високо социално положение, обаче, май имаше.

А това беше толкова изнервящо.
Именно да седиш до момиче, което по никакъв начин не се бе впечатлило от властта ти и намерението да докаже мнението си върху всеки в този град. Беше сякаш неконтролируема. Но по различен начин. Толкова спокойна, сякаш покорна само на душата и сърцето си, сякаш нещата отвън бяха просто нещо допълнително и незначително.
- Е? Няма ли да седнеш на друга маса? – Алис се намести шумно, което беше знак, че непознатата беше длъжна да си отиде.
- Не, благодаря. – с приятелски тон отхвърли предложението и отново отпи глътка от питието си, наблюдавайки някоя точка на тавана, и изглеждаше като човек, който с всичките си сетива оценяваше поп музиката, която въртяха в кафенето.
Плановете на Алис обаче съвсем се бяха сринали. Мразеше особено компанията от непознати и това може би беше причина да си представя как дърпа натрапницата за косите и я извлича навън. Също бе учудена и дълбоко, дълбоко в себе си доволна от това, че има момиче в този град, което да не се поддава на манипулаторските й номера или да се влияе от това какво състояние имаше баща й.
- Не беше молба, скъпа. – прецеди през зъби Алис, когато сервитьорът дойде. – Да, ще искам.. не знам какво, лате или каквото намериш в бара. – момчето което сервираше не се изненада от странните й думи, или му беше забранено да изразява каквито и да е емоции по време на работа, но той само се обърна, изпълнявайки поръчката.
- Тогава си доста груба. Знаеш ли.. може би ако беше малко по-приятелски настроена би могла да имаш наистина добри приятели.
А това вече сякаш накара нервите на Перино да се скъсат и изчезнат дори без дим.
Но Алис и приятели? И то много? Момичето имаше една-единствена скъпа приятелка, която й беше предостатъчна, останалите бяха единствено познати.
Но явно мисията ‘намери двама приятеля’ започваше точно с непознатата?

Непознатата не отвърна веднага. Изражението й също отказваше да говори, но благодарение на проведения до момента разговор, Бет предположи, че или обмисля думите й, или подбира начин да я убие. Тъкмо когато във въображението на Робъртс се запреплитаха поредици от странни и на висока степен налудничави образи, нещо в реалността я изплаши.
Момичето пред нея се усмихваше.
"!?"
Ръка, която започна да нарежда поръчаното по масата или по-скоро човекът, чиито беше масивният крайник, обоснова това така нелогично явление. Те размениха няколко реплики, които Бет дори не чу(въпреки че ги беше зяпнала) и той се върна към работата си, следван от погледите им. Както й усмивката на събеседничката се върна към задължението да се крие. Поне имаше такава. Това беше напредък, нали?
- Какво не е наред в теб? - попита момичето, обратно към познатия образ, като срещна придобилите двоен размер очи на Бет.
- Много неща... - отвърна Бет, което накара отсрещната страна да завърти раздразнено очи. - Сервитьорът, а? - усмихна се леко предизвикателно Робъртс.


П.П. Съжалявам, че пиша чак сега, но имах доста натоварена седмица...